Не помня колко пъти до сега съм казвала-уморена съм.

Ако някои следи какво пиша отдавна вече ми е поставил диагноза-лабилна,псих.нездрава,депресивна.

Аз обаче наистина не съм.Да,изпадам в крайности-обичам до болка и страдам до лудост,но това не ме прави псих.нездрава.Да,често си противореча,но винаги правя това,което първо ми е дошло на ум,без значение от последиците,за които в 90% от случеите съм помислила.Това значи ли,че съм лабилна?!Когато някои ме предаде или си отиде от мен,да...боли ме,плача,с дни наред не се усмихвам,но това не значи,че съм депресивна.Вярна съм до край и когато нещо ме разочарова,да...имам чувството,че света ми се срутва.Защото аз не бих постъпила така с никого.Не и умишлено.Не е лесно да си толкова емоционален.Все едно да летиш и на известен интервал от време някои да те удря в земята.Трябва време да се съвземеш.А аз съм такава,че искам да изживея всичко до край-и радостта и мъката си.Фанатично понякога браня и двете.Егоизъм....в редките случеи когато си го позволявам.

Затова сега съм уморена.Последните месеци се лутам в емоции и се опитвам да изключа разума си тотално-само ме обърква още повече.Когато е трябвало да избирам ,винаги слушам сърцето си.То обаче сега дава заето.И аз не правя нищо.Съществувам си и се лъкатушкам междо сълзи и хистеричен смях.И за нищо не съм сигурна.Най-лесно го обяснявам с-полудявам.И нищо не мога да направя.Тъпча на едно място,виждам знаци там където никои/или единици/ не вижда и ги отхвърлям щом усетя някаква надежда.Стрях ме е да вярвам.

Знам ,че така дълго няма да мога....но до там и тогава ще издържа,за след това не знам,не ме и интересува.

Най-тъжното лято си отиде...дали не закъснях...или е проверка за вярност...

Липсваш ми брутално много............Повече отколкото ти някога си имал нужда от когото и да било....